Отпил от извора на свят идеал,почувствал притока на  сили творчески в пустинята В сърцето се скътал  заветният скрижал обагрен в пламъка на дух изместващ милостинята Вярата в честито бъдеще ме нека води като факел ,който осветява грешките ми Прекрачил прага на едно начало тежащо като кръст на плещите ми Сладкодумните поеми някак си загубиха се в залеза на дългата неволя В гъстотата на намръщен мрак се моля превърнат в предмет на тайнствена свещена воля Изпаднал в трудната си роля с цена на всичко да намеря начина Дано не ще агнето ,което коля да е топлата утеха на закрила майчина Кога потъна в сиротата на сърцето си прегръщам полъха на луди мисли танцуващи върху жарава Да съм загубен вечно в глъбините му -това,което го боли си пожелава А там си някак плодовете на надеждата изгниха като миговете сладки остана само ехо на отчаян вопъл подгонен от миражите на спомените хладки В злите времена със зло се зло заменя,затуй ли светлинката малка пренесена в легендите въздъх Превръща се в копнение което ме осеня  като буря неоставаща да си поема дъх В желанието си достигнал връх ли трябва ми кажи да литна в небесата с разперени ръце от горест В зеленината ли на горский мъх да скарвам тъжната поема с веселата повест Признавам си,това е болест да загубиш доблест,кажи сега аз принца  ли съм или просяка Кажи,защото люта рана ме разтапя както пламъчето на свещичката разтапя восъка За слънцето душата ми копнее,за озарение кое е силата на тоз живот на всяка жива нужда Свята свобода в мене тлее възвишена,словото,което всеки слух събужда Заплитам пръстите си в снежните къдрици на преданието неоставащо в забвение Унесен в меланхолията на нощта заглъхвам в нотите на приказно явление В посърналото запустение съзирам истина вековна сякаш е планински камък В захапката на змийска хитрина отровна е време да избухне буен пламък С предтечата на бъдеща борба вървя уверено напред през лед  и огнена стихия С възторга на поет въодушевен възпяваме звездите в небето що открия Опиянен от  жажда за възмездие  изгарям с раните си далече от нозете боси на пророка Превърнати сърца в съзвездие се отразяват като вълчите очи в потока Нима съм ази този звяр,готов  е мигом да разкъса празнотата на лъжливите слова С един безумен ход  да сепне сън дълбок,кажи ми,аз ли съм наистина това Не мога да накарам да се извиси мечтата ми в небесни висини във всяко красно утро позлатена Не може да заплува сърцето ми,защото тежко е за прегръдката на морската вода солена Тогава може ли да бъда аз носител на идеята свещена  захвърлена в самотен блян Ще дам ли в жертва чест безценна паднала като трохичка в огромен океан Есенен лъх увяхва ,сезоните сменят се в пътят житейски призрачно бягащ в тъмна дъбрава Ръката подадена бе подло продадена в нещо нищожно за гръмкост и слава Водачи на грешни посоки заплитат с коварна жестокост съдбите ни в мрежи наплетени Защо  да не е правда да се свлича триумфа на тези,които поглеждат плахо към ръцете ни Крепящи са те за звездно небе и нежно докосващи струни игриви във вечният спомен на нощите С благият корен на втората буква в тази земя чудновата  събуждат се някога мощите  Един миг бленуван превръща се в страст,а лудостта над очите ми хвърля своите сенки грижовни Останка от празнична вечер за някой останал да погледа  руини на олтари книжовни Ще ли да някога славей запее горчиво моята песен както е пял за светец на бесило Ще ли да някога гнусната плесен покрие сърцето и всичко в него кое му е мило Пулсира уплаха притисната в тягостен миг на самотно вглъбение  по време на тъмния час В уют на безславие  изпепелени езици на мъртви души проговарят зловещо на нас В дълбините на мрака без пост и молитва странник се моли на древната тайна светиня Праведен не е,но молбата му искрена е по-сладка от сладкият сок на узрялата диня Запустели поля му пригласят в хорът омаен  с прелестни звуци на вяра,любов и надежда Пред него светът е,зад него омразата гонеща в края,ръцете треперят,а поглед нагоре поглежда И тамо с трепет венчан очаква  лъча озаряващ и даващ подкрепа в битки чутовни и даже нелепи И там  е  зората изгряваща пурпурна галеща с нежност всичките слепи Не би ли го нахранила земята що има нужда,не би ли го нахранила с кърмящата си гръд Не би ли му помогнала в небе сестра звездица,най-добър приятел по всеки труден път Не би ли месечинката огряла да погали  притеснителния сън в хралупата на някой горски кът Не би ли лястовица бяла му явила ,когато е изправен пред жесток съд Вестява утрото на новото начало с усмивката блестяща над намръщено море Приплъзва ли се като слух в ушите на човека от полето станал рано сутрин да оре Не чуват ли го в населени места  смъртниците приковани с бледа сянка на печал Не виждат ли го клетниците в тълпа пометена като от силен смерч внезапно профучал Ще бъде той решен под черните крила на вихъра да поведе команда към яростните стенещи тълпи Да изпълни святите дела обречени на смърт напук на всички празни думи и хвалби Да бъде силен пред сълзи и кървав пот на родените угаснали в тъмата без дебют Да бъде той ръката братска и  в най-тежкия хомот,когато пише своя приказлив етюд