И ето крачи сред листа окапали пред изоставената църква също коленичил по бузите се стичат сълзи покапали отблъснал току що това,което е обичал   Един отрекъл себе си под лунен сърп сълза в окото му ти казах,че блести събира хлиповете мъжки в носна кърпа и молитвено поглежда към бледите звезди   А те под облаци се скриват и гаснат мълком  както гаснеха мечти назад във времето онези същите които ги полива дълго но буря скърши им стъблата и порой удави семето   В пустинята крещи самотен глас ето го в ноща един куршум отекнал молитвата и той в късен тъмен час изстрелян е от мъжкото сърце омекнало   Животът си поднесъл в пълни шепи поднесъл го под ромонът на ситен дъжд поднесъл го на жертвеника толкова нелепо сливащ се с плачът на хубав силен мъж   Видях го ази...плачеше наистина горчиво и с тежък сак отнякъде дойде си отдалече не му се говори с никой,a настроението криво кафе си взе и крак пак нанякъде повлече   Вечерта посрещна го с коси разплетени потърси в нея онази капчица надежда а тя докосна го с пръсти ледени и му каза,че е страдащ,но добре изглежда   В сърцето му останала e някъде и тя ала знае той добре,че сега ще я загуби сега са само той и малките цветя които ползва ги за странните си цели и подбуди   От слънчеви лъчи венец да сплита искаше и дните му да бъдат с тез цветя изпъстрени напред вървеше и мечтите до последно стискаше сред възторжен пчелен рой ръце прекръстени   Душа,която плава в огън тук отдаде я загубила е срамно свещенната обител  любовта,която къташе из себе си предаде я сега е тук горящото кандило и неговия зрител   И Девата показа се със светлия си лик погледна го в големите очи тъжовни и попита го за един единствен миг къде е неговото слънце и защо са дните му дъждовни   Къде отидоха кокосовите палми издълбаните сърца из кътчета уединени защо се скита сам из улиците кални вместо пикници да прави сред полянките зелени   Слънце сутрин засия и после спря облак мина и засенчи челото на един обречен останал там в молитвата полуумрял останал на земята пред църквата отречен